Нормално ли е да напусна църквата?

Този въпрос най-често се задава от хора, които вече знаят какво би им казала църквата им и искат отговор по-честен от този. Ето един. Тук "църква" значи не сграда и не наследство, а конкретна християнска общност, в която човек участва — макар че по тези земи мнозина носят църквата по-скоро като принадлежност, отколкото като седмичен живот. Въпросът важи и в двата случая.

Няколко термина за начало

За читателя без църковен речник:

• Църква, когато значи повече от сграда, е названието за общността от хора, които следват Исус — не институцията, а самите хора, събрани заедно.
• Исус от Назарет е юдейски религиозен учител, живял в първата третина на първи век в Палестина, тогава под римско управление. Християнството твърди, че Той е бил и Бог в човешки образ.
• Покаяние е актът на обръщане — да се съгласиш за онова, което е сгрешено, и да смениш посоката. По-близо до честност, отколкото до самобичуване.

Кратък, честен отговор

Да, понякога напускането е правилният ход. Библията не изисква да останеш в общност, която те наранява, и не приравнява "църквата" с "точно тази конкретна общност, в която си сега." По-дълбокият въпрос е какво правиш след това — дали накрая намираш някаква форма на християнска общност отново, или вярата ти изчезва под повърхността за дълго, или се случва нещо съвсем друго.

Стихът, който ти цитират

Текстът, който най-често вадят в този разговор, е от писмо в Новия завет — втората част на християнската Библия, — наречено Послание до евреите. То насърчава хората да не изоставят събирането си заедно, а да се насърчават взаимно. Това е реално и няма да се преструваме, че го няма.

Но забележи какво всъщност казва текстът. Той не казва "остани в конкретната църква, в която си.“ Не казва "не сменяй общност.“ Не казва "търпи вреда.“ Казва, в контекста си, че събирането с други вярващи има значение — че нещо се случва в общност, което не се случва сам. Дали конкретното събиране, в което си сега, е онова, което изпълнява този текст, е отделен въпрос, и текстът не го отговаря вместо теб. Мнозина в християнската история са напускали конкретни общности и с това всъщност са зачитали този текст, защото общността, която са напуснали, не е вършела онова, което той описва.

Кога напускането е правилният ход

Има положения, в които собствената логика на Библията подкрепя напускането:

Когато вредата е реална и общността отказва да я разгледа. Духовна злоупотреба, сексуална злоупотреба, финансова манипулация, принуда, прикриване. Един от най-ранните християнски писатели — човек на име Павел, който преди да стане християнин преследвал християни — има език за това да си впрегнат в система, която работи срещу теб. Не си длъжен да останеш там, където вредата се защитава.

Когато водачите са изгубили посоката. Началните глави на последната книга в Библията — Откровение, ранен християнски текст с тежка символика — съдържат писма до седем конкретни ранни християнски общности, и няколко от тях са унищожителни. Според текста Исус, диктувайки тези писма на човек на име Йоан, не казва на никого да остане верен на всяка цена. Казва им какво не е наред и изисква промяна. Тази традиция не е сантиментална към общности, които са се отклонили.

Когато оставането разрушава вярата ти. Това е онова, което повечето хора в такова положение усещат в стомаха си и не се чувстват в правото си да изрекат. Ако конкретната църква, в която си, прави по-трудно, а не по-лесно да опазиш вярата си цяла, сметката не е в полза на оставането. Според евангелските разкази Исус остро укорил религиозни водачи, които затварят вратата към Бог пред самите хора, които уж трябва да въведат.

Кога напускането може да е прибързано

Няколко честни неща:

• Ако проблемът е най-вече, че си уморен или отегчен, това е по-скоро въпрос за сезон на почивка, отколкото за окончателен изход. И двете са реални и са различни.
• Ако още не си говорил с никого от водачите за онова, което наистина не е наред, понякога този разговор минава зле, а понякога — изненадващо добре. Така или иначе, обикновено излизаш с по-ясна картина.
• Ако алтернативата е никаква общност, безсрочно, данните за вярата без общност са отрезвяващи. Повечето хора, които планират "частна вяра завинаги," откриват след десет години, че им е останало много малко от нея. Това не е упрек, а наблюдение. Отсъствието има последици с времето.

Две дългосрочни форми на напускането

Сред онези, които напускат, с достатъчно дълъг хоризонт се очертават най-често два изхода. Единият е накрая да намерят различна общност — често много различна от онази, която са напуснали, понякога след години. Другият е бавно да се отдалечат от вярата изобщо — не с едно решение, а като бавно изтощаване. Второто е онова, за което предупреждават повечето пастири. Предупреждението не е налудничаво — това е онова, което статистически често се случва. Но не е онова, което задължително ще се случи, и да забележиш модела е първата защита срещу него.

Не е нужно да се обвързваш предварително с някой от тези изходи, за да напуснеш. Повечето хора, които минават през това, не знаят в кой от двата са, докато не мине време.

А сега какво?

Ако носиш този въпрос тихо и нямаш на кого да го кажеш без последствия — нашият чат е безплатен, поверителен и на български. Няма да те притискаме в никоя посока. Ти го започваш и ти го приключваш, когато поискаш.

Откъде идва това в Библията

• Матей 23:13 — думите на Исус за системи, които затварят вратата
• Евреи 10:24–25 — в контекст, довод за общност, не срещу напускането на конкретна такава
• Матей 18:20 — определението на Исус за църква е малко: "където двама или трима са събрани"
• Откровение 2–3 — писмата, които Исус диктува до църкви, поели по крив път
• 2 Коринтяни 6:14–18 — езикът за неравно впрягане, приложен и към системи